Ръми…
А искам да бошува, да гърми
Крещят кафявите очи!
Зовът на капките сломява,
притихналите в сянката души.
Сами, сами, сами!
Ръми…
А думите се стичат
в клоаката кафява.
Тъга в несбъднати мечти.
Бъди, бъди, бъди!
Болката сама остава,
чопли, кърти, раздробява.
Подплашената сова полетява.
А сърцето…
то трепти, трепти трепти!